Из

ТИХАТА ИНКВИЗИЦИЯ

Софийски етюди

2009

ВАСИЛ ИВАНОВ

•
Изложба „Космос”.
Преди година осъдена и забранена в часа на откриването, сега помилвана.
Трети ден.
Художникът Васил Иванов стои някъде в дъното на малката зала.
Разглеждам отново графиките: бели, бели, бели фигури на фона на необятното черно, черно, черно небе.
Като дете, играейки си в пещерите край Лома, се мъчех – и струва ми се, успявах – да открия пещерни рисунки. Приписвах ги на пришелец от небето. Дори в едно от ранните си стихотворения се обръщам към този небесен пратеник:
Открихме те, но ние сме неверни,
художнико от пещерния кът.
Хилядолетия ще са потребни,
докато твойте щрихи обяснят.
Тук художникът е земен човек, а рисунките му – небесни.
Всъщност, с тая неистова обич към небето, не е ли той правнук на онзи мой пришелец?

•
Квартал „Изгрев”. Заселен от Бялото Братство, в моите представи той е като далечна планета. А живея, вярно отскоро, немного далече, в квартал „Иван Вазов”, до кино „Петър Берон”. И една заран, час преди изгрев, се запътвам пеша натам.
Внимавам кога ще навляза в небесните предели. Покрай скромно уредените къщи и дворове вече срещам първите жители, струва ми се, неземно учтиви.
Без някой да ме е упътвал, стигам до мястото с гроба на Петър Дънов. Изпълнен с благоговение, едва тук се оглеждам наоколо. И откривам следите на започналото вероломство: дошли са нови заселници с техните жилища и нрави.
Как да попитам за ателието на аскета Васил Иванов?

•
Бидейки в Народната библиотека, понечвам да потърся сведения за дъновистите в стари издания.
От опита ми в Русенската библиотека знам, че подобни книги и вестници или са отчислени, или пък не се предоставят на читатели. Все пак опитвам.
И същият отговор. С допълнително любопитство от страна на дежурната библиотекарка от каква тема по-точно се интересувам.
– Дънов, Бялото братство... – отговарям.
Тя само се усмихва разбиращо. Отвръщам по същия начин.
Но хрумва ми: и тъй съм се наканил да отида при директора на библиотеката, писателя Орлин Василев, за да се оплача от късното пристигане на русенския вестник, защо да не повдигна и въпроса за старите издания.
Сторвам го, но в последвалия разговор се въздържам да уточня темата на своя интерес.
Не бива да се споменава името на Учителя при очаквана враждебност.


•
Моите премеждия в Университета забавят запознаването ми с Васил Иванов.
На гости у Радой споменавам за това. И Борис Делчев, подсетен сякаш, съобщава радостна вест: дадена е най-после благословия и се подготвя изложба на Васил Иванов в Полша.
Говорим си как ще я приемат тамошните идеолози.
– Поляците, включително и догматиците им, са други хора – казва Радой Ралин.
А бай Борис в унисон с космическата тема заключава:
– Те са дали на света Николай Коперник.


•
Един ден съзирам Васил Иванов заедно с Иван Коларов в градинката по улица „Раковска”, близо до Народния театър.
Иван ни представя: мен – с доскорошното прозвище „изключеният студент”; него – няма защо, аз веднага обяснявам, че съм гледал изложбата му от 1965 година два пъти: на откриването и няколко дни по-късно.
Бързам да кажа още, че от тогава имам намерение да го представя с няколко графики в университетския вестник.
Той се съгласява и аз моля да се видим колкото е възможно по-скоро. Уговаряме деня, когато да отидем двамата с Иван в ателието му.


•
Ателиетата на художниците са необикновено място. Особено в Дъновисткия квартал.
За ателието на Васил Иванов украшение е и съпругата му, балерината Елисавета.
Аз вече знам, че семейството ù в ново време е политически преследвано и уважението ми е още по-голямо.
Помолвам Васил Иванов да покаже как рисува. Кощунствено е, но той е свикнал...
Оставя ни за малко, приготвя няколко черни картонени откъслека, взема бяла креда и започва. Аз стоя до него и наблюдавам.
Когато завършва „сеанса”, донася едно купче с графики, рисувани от по-напред. Разстила ги. Аз обяснявам замисъла на статията си, той кима, избираме три от тях.
Седнали вече, става дума за приема на неговите графики. Двамата с Иван се възмущаваме: какво е това недоверие на нашенските фактори, когато творбите се приемат много добре в чужбина. Или тъкмо заради това. И нали темата „Космос” е толкова официална...
Ели и Васил слушат мълчаливо. По някое време той изрича:
– Те искат Космоса само за себе си.


•
„И едва четири столетия по-късно ИМАГИНЕРНИТЕ числа бяха дефинирани като сбор от РЕАЛНИ числа, свързани в определен ред...”
Избрал съм си за епиграф тази мисъл, сама по себе си, полуеретична, но от автор достатъчно благонадежден за цензорите. Не бързам да го разкрия, но желаещите могат да го видят в края на моя отзив.
Подготвил съм си почвата и мога да пристъпя към темата:
„Представяме ви три графики на художника Васил Иванов (за съжаление, известен повече в чужбина, отколкото у нас).
Основен мотив в тях и в множество други негови картини е ЧОВЕКЪТ И ПРОСТРАНСТВОТО: човекът сякаш на прага на пространството (1), човекът и космическото съоръжение до него (2), човекът и лиричните светлинни фигури край него (3). Само условно можем да наречем тези рисунки „космически”, защото и фигурите, и разположението им една към друга е съгласно земните пропорции.”
Дори отивам още по-далеч:
„На нас винаги са ни показвали само жизнерадостни космонавти, но на мене ми се струва, че тези хора са много по-тъжни от нас. Страшно е това – да усетиш безкрая... Макар и стигнали дотам не с мефистофелова помощ, а с напълно порядъчни технически средства, тези хора остават да носят онази фаустова обреченост... Ето този иначе властен човек на преден план или другата графика, която има малко ироничен оттенък – игривите светлинни фигури и тъжният самотен човек сред тях...”
Далече отивам в своите неказионни разсъждения. Но си имам защитник, както ще се разбере накрая – голям френски писател, награден от съветското правителство...


•
Без да съм предупредил, когато излиза броят, бързам да посетя Васил Иванов.
В ателието са двамата със съпругата си. Подавам му папката с трите графики.
– Благодаря. Понякога забравят да ми ги върнат...
Оставям на масата вестника с моята малка статия. Заинтригувани са и сядат да четат – най-напред Ели, после той. Струва ми се, повторно се спират на заключителните два пасажа:
„Ренесансът наложи жизнения реален образ в изкуството, но подтисна абстракцията. Може би новият, техническият Ренесанс ще изравни съотношението...”
и:
„Цитираните думи в началото на тази бележка са на Луи Арагон от една негова статия срещу вулгарния реализъм за нов експериментален реализъм. Мисля, че те подхождат за графичните творби на Васил Иванов.”
– Хубаво е младите да те защитават, особено пък студентите – казва Васил Иванов.


•
Нося със себе си „Антология на съвременната френска поезия”, съставител – Невена Стефанова.
И малко непривично за гостенин, започвам разпалено да говоря за моя любим поет – Жюл Сюпервиел, космополит – полууругваец, полуфранцузин, надмогнал сякаш земното притегляне. Определението е мое...
Васил Иванов, мълчаливец поначало, ме слуша с любопитство. И аз изчитам целия цикъл на Сюпервиел, преведен от Атанас Далчев. Последното стихотворение е озаглавено „Мечка”:
Без дъх е леденият полюс.
Голяма бяла мечка с лапа
върти безспир едно кълбо,
от нея и снега по-бяло.
...Много приказлив съм тоя ден. А домакинът, зная го това, повече от мен обича френското изкуство. Три години по-късно той ще замине за Париж при своя приятел, пианиста Юри Буков.
На път към къщи, пазейки досега с необятното, се отбивам у поета Александър Геров.
Събрат на Васил Иванов по Космос, нему принадлежи стихът:
Открито е челото ми за цялата вселена...