100 години от рождението на Валери Петров

      ВОДЕН КРЪГ

      В знак на уважение – заради естетиката му – през 1968 година написвам студията „Безрайните кръгове на камъчето, хвърлено във водата (Асоциациите у Валери Петров)”.
      Извънредно събитие в живота на писателите става повод три години по-късно, когато вече не съм в София, да се върна към Водния кръг. За един словесен портрет:

       Не помня вече кой ме причини:
       лист ли от върба крайбрежна,
       камък на скучаещо дете
       или праведник, пристъпващ по вълните.
       Воден кръг съм аз, клоун във реката.
       Ето, грабвам слънчев лъч
       и разкъсвам всички паяжини.
       После мятам смешен ореол
       над главата на умиращ дънер...

       И като поанта:

       Брегове не мога да руша.
       Знам, ще скочат срещу мене
       обитателите в тях.
       Но вълна все пак съм аз,
       вик, във колелце макар затворен.

      Това е моят воден кръг, запомнен от детството ми и пренесен – имам това съзнание – върху всички реки по света.

      Посвещавам стихотворението на Валери Петров. За повод ми служи писателското събрание, на което се гласува телеграма до Нобеловия комитет срещу присъдената награда на Александър Солженицин. Там Валери Петров, заедно с Гочо Гочев, Христо Ганев, Марко Ганчев и Благой Дкмитров надават своя „вик, в колелце макар затворен”.

       P.S., 1995.

       1971. Валери Петров в немилост. Така съм го портретувал тогава. Затова в ново време, в два или три случая, виждайки го официално възславен, посягам към телефона да му се обадя.

      /Из „Тихата инквизиция. Софийски етюди“, 2009/

      БЕЗКРАЙНИТЕ КРЪГОВЕ

      НА КАМЪЧЕТО,

      ХВЪРЛЕНО ВЪВ ВОДАТА

      Асоциациите у Валери Петров

       По творческа съдба Валери Петров прилича не толкова на поетите, а на музикантите-виртуози. Като тях той няма изживяно детство. Показал от малък голяма дарба в множество занимания, в края на краищата ще се отдаде на поезията и лесно ще достигне техническо съвършенство, истинска виртуозност. А свежестта на детското възприятие той ще запази, за да може неуморно, ненаситно да прескача от вещ на вещ, една от друга по-дребни. Думите и действията в неговите творби сякаш се водят до едно време, после тръгват сами – направо или да криволичат където си искат.

       Поетичното творчество на Валери Петров, всъщност, не е голямо по обем. А човек, преди да се е справил с каталога, има чувството за много повече. Може би то се дължи на популярността му. Творбите на Валери Петров се знаят – не във връзка с личността на автора, не с героите и темите, а с онази неуловима поетична атмосфера, от която у всекиго остава едно хубаво чувство – малко радостно, малко тъжно.

       Простичкият наглед способ на мислене и изразяване прави поезията му лесно разбираема. Но то е привидно. Потопим ли се по-дълбоко, усещаме оная дистанцийка, интелектуалната задръжка, иронийката на автора. Тя е навсякъде в поезията му. Затова по-светлите му стихове имат и малко тъгица, а най-саркастичните (доколкото ги има при неговата прословута деликатност) – някаква светла ивица.

      Вероятно по тази причина не бива да търсим и ясна межда между лириката и сатирата му. Никакво вътрешно и външно пренагласяне, когато прескача от едното място в другото. Дори, напротив. С лекота на словото и с душевна свежест, каквато може по-малко да е имал, създавайки лирична творба, Валери Петров подхваща своята нова сатира. И обратно, острото зъбче на иронията, на сарказма му може да захапе много по-дълбоко в един лиричен откъслек. Това приблизително е същността на поетичния феномен Валери Петров.

      ●

      Критикът Пенчо Данчев, автор на един прекрасен очерк за Валери Петров, търсейки негови учители по поетично слово, разказва за срещата на поета с млади почитатели на поезията му. Там Валери Петров сам е заговорил за италиански и немски поети – виртуози на стиха. И допълва, че поетът рецитирал в оригинал стихотворение на италиански автор, което по съвършен начин наподобявало кипването на виното в бутилката и избухването на тапата.

       Вярно, Валери Петров е съвършен виртуоз на стиха. Сигурно в юношеските си години, когато е учил в италианското училище в София, е имал настолни книги с италианска поезия и от там се е е учил на съвършено стихоплетство. Словоохотливостта на Валери Петров също напомня на бъбривостта на италианците: оплетените ситуации и безкрайното развитие на действието в пиесата му „Когато розите танцуват“ са досущ като в комичните италиански опери.

       Но всичко това се отнася до техническото му майсторство. Да видим как се изявява първичното, което Валери Петров носи – умението му да импровизира. Това е особено валидно за сатиричните му творби. Идеята, първоначалната мисъл е определена, но обикновено после, докато протича действието, тя се доразвива, а може и да се измени напълно. Става както с камъчето, хвърлено във водата – цопва то и образува първия кръг. Но само него – другите нататък произлизат един от друг...

       В друга среща с почитатели, свидетели сме, Валери Петров отново заговаря за това как се предизвикват необикновените ситуации в неговата сатира. В началото той знае само една конкретна случка и съответната поука от нея, но през какви перипетии ще мине героят и докъде ще стигне, това се вижда на листа – във всеки случай върви, докато умът и перото се наситят.

       Изкушаваме се да се обърнем към френския философ Анри Бергсон. В голяма степен и тук напълно приложими са неговите три начина за постигане на смеха, определени фигуративно: дяволът на пружина; куклата на конци и снежната топка. Особено третият –

      „... la boule de neige qui roule, et qui grossit en roulant.“
      „ ... снежната топка, която се търкулва и се уголемява, търкаляйки се.“

      Той ни препраща към най-ранната поема на Валери Петров „Палечко“ – със зимната атмосфера и едноименния герой, търкулнал се по света подобно на снежна топка.

      Но можем да приложим и по-грубия вариант – с кегелбана. Отправената напред топка има някаква посока, но достатъчно е да се докосне о циментовия улей и я изменя тутакси. Играчът Валери Петров, нетърпелив да види всичко това, изпраща топката не направо, а криволичещо, тъй че зрелището почва много рано. Топката описва невероятни зиг-заги и кеглите отскачат красиво, ефектно...

      Това е механизмът на естествения, спонтанен смях. Обикновено по него Валери Петров изгражда своите сатирични творби. Това се отнася за популярната „Песничка за пазачите на фара“, за „Хождение по буквам“, за „Изследване на мезоните“ – за всички сатири, включени в книгата му „На смях“.

      Водени по един и същи начин, на някое място току се усети скука. Но авторът веднага се притичва – начене нова случка, разкаже я остроумно, с неочаквани, валери-петровски рими, подсилени с вътрешни, в самия стих словесни каламбури, и пак стане интересно, и пак се чете и слуша ненаситно...

      ●

      Освен че е завършил италианско училище, Валери Петров е бил и културен аташе в Рим. Можем да приемем евентуалното влияние, за което стана дума. Но дали по душевност това му подхожда. Крехък, ироничен, той не може да се сравни с италианеца, който обикновено е страстна, първична натура. Да помислим – не прилича ли Валери Петров по вътрешна нагласа повече на французите. Толкова леко, волно оглеждане, надсмиване и самоосмиване има само у тях.

      Стихотворението, за което говори Пенчо Данчев, е изобразявало стихията, произтичаща вътре в бутилката с виното. А сигурен съм, Валери Петров като творец с по-голяма охота би наблюдавал момента, когато пенестата течност се освободи от бутилката и, разбита на хиляди пръски, зацвърти в чашите (вероятно и петънцето върху покривката ще забележи).

      Трябва дебело да се подчертае – обект на творческото виждане на Валери Петров е не сцепляването на нещата, оформянето им, а разлагането им. И по-точно онзи момент, от който почват да се отделят частиците от цялото и да се разпръсват в пространството. А може би най-вярно е, че той едновременно следи и обратния процес, но само докато се появи корицата на целостта.

      Искам да цитирам част от стихотворението „Барабанен огън“ на френския поет Жан Кокто (превод – Пенчо Симов), с когото, струва ми се, нашият поет има някакво родство:

      Слънце, ти лакираш с лекота
      твоите животни, твоите цветя.
      Дай на кожата ми тен и дъх солен,
      мъката ми изгони от мен.
      ...
      Щом дървото денем е попило мрак,
      вечер то обратно го отдава пак.
      Нека лошите си сънища отдам,
      слънце, о боа на Ева и Адам.

       От поместената бележка на съставителката Невена Стефанова в сборника „Антология на съвременната френска поезия“ може да се заключи, че прилика между двамата поети наистина има. Ето част от нейната характеристика на Жан Кокто: „Истина е, че той е акробат на словото и тази негова възхитителна акробатика не може да се преведе на никакъв друг език. Често поетът се крие зад маска, обикновено зад маската на Арлекин... Парадоксите, маските и словесната акробатика се утвърди и като негов стил, и като негова шега, със същото право, което имат чистосърдечните деца да се крият зад разперените пръсти на ръцете си и да питат – къде съм...“

      Написани простичко, незлобливо, повече хумористични, отколкото сатирични, стихотворенията на Валери Петров лесно могат да ни подведат. Но четем ли ги внимателно, разравяме ли ситните песъчинки отгоре, тогава откриваме здрав, спечен пласт отдолу.

      Валери Петров никога не се захваща да ругае. Търпеливо, с добродушна усмивка се залавя не да изобличава, а да разказва как се е случило дадено лошо нещо. Той дори не го нарича „лошо“, но ни разказва толкова подробно за всичко около него, че ние сами си осъждаме. Валери Петров е лекар по образование. Като поет-сатирик, когато установява дадено заболяване (а той обикновено описва болести, обхванали много хора, станали епидемия), педантично оглежда всяка дреболия, която може да е причинител на злото. Затова и диагнозата му, макар прикрита зад удължено деликатно наименование, е доста категорична.

      Излязла преди години и станала необикновено популярна, „Песничка за пазачите на фара“ изглеждаше като хипербола. Толкова преувеличени работи можеше да има само в една весела песен и хората спонтанно се смееха. Но ето сега, когато и държавни документи излизат срещу описаното от Валери Петров явление, се разбира, че той е предвидил избухването на тази епидемия и е предупреждавал тревожно:

      „Е, хей, хора, слушайте тази шлагерна песничка за многото пазачи на фара, смейте се от душа, но отвреме-навреме се сепвайте – брей, ами в нашата служба, в нашето представителство не почнаха ли да се натрупват много длъжности, откривани за този или онзи. Внимавайте – ей, ще се претоварят островчетата, дето се заселвате и си живеете щастливо, ще потънат някой ден. Внимавайте!“

      Оказва се, че е станало и това, което поетът не е предвидил, но всъщност е било неизбежно – освен съществуващите, създавали са се и изкуствени острови, за да се заселват хора, които са можели или да ловят риба и да пренасят товари по морето, или да упражняват някое занятие по сушата.

      Много показателна е тази творба. От нея личи основното отличително свойство на смеха на Валери Петров: как привидно незлобливите му песни скоро се превръщат в изобличителни сатири.

      Това, което ни се е струвало изведено по художествен път до абсурд, в живота стига къде-къде по-далече.

      Същият механизъм движи и сатирата му „Изследване на мезоните“. Ефектът, открит от студента-физик Попов, следвайки неизбежните инстанции за утвърждаване, става в крайна сметка ефект на академик Йордан Запрянов, доскоро хонорис кауза... и пр. – т.е. на най-горния в йерархията.

      Нерядко поучават сатириците да пишат „конкретно“. Тъкмо това прави и Валери Петров, описвайки случаи, научени просто в компания или от вестника, например. Но ето случаят „Попов–Мишковски–Гюров–Запрянов“ става епидемичен за техническите и научните среди и води до много по-големи парадокси. Значи, поетът описва конкретно нещо, а животът сам го размножава и обобщава.

      ●

      За творчеството на Валери Петров най-малко прилягат обобщения. Навлезе ли човек в неговия поетичен свят, зарази ли се от микробите на неговата условност и безкрайните му асоциации, разбира колко неуловимо е всичко край нас.

      И все пак: какво донесе Валери Петров на българската литература, на сатирата, в частност. Преди всичко една нова творческа душевност, тънко, деликатно остроумие, бликнал, непринуден смях. Хуморът на Валери Петров е сценичен – лесно влиза в контакт със зрителя и читателя. Толкова лесно, че на последния не му остава време да си помисли за нещо друго. Авторът, въз основа на казаното от себе си, създава безброй нови варианти и ситуации и консуматорът на смеха е неимоверно облекчен.

      Можем да се запитаме: а дали този начин на контактуване не отнема най-важното свойство на художественото произведение – да предизвика размисъл, посредством който читателят или зрителят да доразвие идеята на автора.

      Вярно е, че Валери Петров опекунства над смеха си. Чувства се длъжен не само да го предизвика, ами да го следва известно време и да види докъде ще стигне.

      Като сатирик, Валери Петров не ливва на едно място съдинката с киселина, ами върви, наблюдава докъде ще попие и долива.

      Това е отличителното в способа, по който той осъществява своята сатирична идея. Другите сатирици могат да изпонамушкат и изтърбушат обекта на своята злъч, неговият изглежда невредим. Но постои ли час-два, започва да се разпада – киселината е разяла тъканта му.

       P. S., 1975

      Миналата година Валери Петров отпечата във вестник „Стършел“ новата си сатира „Репортаж за трите „хаш“. Засегнатите люде от определени литературни кръгове („Плана“ 5, вероятно секретно наименование на писателското „Ангел Кънчев“ 5) я посрещнаха на нож. А всъщност, поетът беше подхванал една тема стара, прастара, идеща от Мигел де Сервантес и неговия „Дон Кихот“: за пагубното влияние на приключенските романи. Нашият сатирик е добавил към усиленото четене и това, че преди да почнат да четат, тези четива усилено се пишат. Може би от тази добавка иде реакцията.

      Да, тез книги в страшна треска
      дирят се и гълтат днеска:
      книгите със шпионаж,
      книгите със саботаж –
      отче наш, тираж нам даж!

      Но това е все пак явление, отнасящо се до писателската цехова организация и до сдружението на кинематографистите най-много. Валери Петров го описва в началото повече като колегиална реплика. Нататък, обаче, посредством тайнствените латински букви „Н“ и случаи- те с тяхното разгадаване, се разкриват тревожни страни от обществено-политическия живот. Трите „хаш“ (оказва се накрая, че те са си нашенски букви), отбелязани от някого, стават причина за невероятни недоразумения: болт не пасва точно с гайка; етиленът наместо да втаса в прозрачна пластмаса, държи се непонятно (а просто, объркана е доставката на една от съставките) и пр. ...

      Това е сатира срещу немарливостта, срещу некадърността, която, за да се защити, изнамира всевъзможни пречки, включително и вредителство отвън:

      Тука действа вража шайка!
      Ваш'та майка, наш'та гайка.
      Изменили сте нарочно
      с болта да не пасва точно!“

      Пак го има бликащото остроумие на поета. Но усеща се – тънката ирония постепенно отстъпва на сарказма, на гнева. Изчерпва се вече деликатната търпимост на Валери Петров. Валери Петров почва да ругае!

       Причинителят на всички неблагополучия, които се описват в сатирата, е разкрит. Установява се, че трите „хаш“ означават:

      Н-якой Н-екадърник Н-аш,
      мой съсед и твой адаш,
      скрит под кадров камуфлаж,
      но с глава от амбалаж,
      който хем се мъчи с дваж
      по-невидим саботаж,
      хем се пъчи, че е наш
      и то наш със дълъг стаж,
      страшно наш като блиндаж.

      По-напред Валери Петров си служеше само със ситни гвоздейчета и тенекийка подлагаше, сега, като Радевски, набива едри гвоздеи, от които дъската се цепи.

      ●

       В настоящия очерк не се разглежда пиесата на Валери Петров „Когато розите танцуват“, поради това, че в обсега му са само сатиричните стихотворения и поеми на поета, а и тя самата не е същинска комедия.
     &nbsp През последните години Валери Петров направи едно голямо литературно дело – преведе трагедиите и комедиите на Уилиам Шекспир. Дали това дълбоко навлизане във вечния свят на най-големия писател за всички времена няма да окаже влияние на собственото му творчество. Между впрочем, в пиесата на В. Петров, писана през 1960 г., ведно със забавните, оперетъчни ситуации има места, където се подхваща мотивът за човека и същността на човешкия живот. Старецът, след като е разсъждавал в различни моменти от действието за всяка възраст, през която човек минава, накрая говори на младия си спътник:

      – Биб-бим, звъни звънчето.
      То чува се едва,
      но знае той:
      за него камбана е това.
      Той губи бързината,
      ведно с височината,
      и цялата си смелост,
      и всичко от ината;
      седалката се спира,
      усуква се и – и стоп –
      мъртвецът се изтърсва
      от нея в своя гроб.

      Това е Шекспиров мотив. Тъй че последвалата усилна работа над неговия превод на български език под редакцията на проф. Марко Минков е напълно предпоставена.
       Като прибавим, че и в лириката на Валери Петров настъпи едно съсредоточаване и умъдряване (впрочем, ранните му стихотворения са по-тежички, с удължен слог и не тъй звънливи), а и сатирата му става по-злъчна, по-рязка, можем да очакваме: поетът мени нещо в себе си и в своето творчество.
      След ранната творческа зрелост, дошла още от детството и юношеството на Валери Петров и обусловила всичките особености на неговата поезия, може би настъпва – истинска, закономерна – зрелостта на годините.

      /Из „Сатирата: Алма Матер“, 2016/