Европейското Слово на Атанас Далчев

Добре дошла, Виктория,
Благодарим ти много!

Уважаеми госпожи и господа,
Скъпи ученици,

Преди 110 години на днешния ден - „по залез слънце“, определение, на което, по свидетелство на дъщерите и сина, техният баща е държал много - се ражда Атанас Далчев.

Ние, русенци, заслужихме това право с гордост да казваме: тази къща - стил барок, с изписан поздрав „Salve“ на влизане; залата, в която се намираме, и още - къщата-музей „Баба Тонка“, както и Ивановските скални църкви, са паметно свързани с негово име.
През октомври 1975-а, след като десет години преди това в София двамата негови най-горещи поклонници - Радой Ралин и Александър Геров - ме бяха представили, имах щастието да го поканя и да го доведа заедно с неговата съпруга Анастасия в нашия град.
Тук уредихме Литературна среща, истинско събитие, белязано в културната история на Русе.

Далчев почина на 17 януари 1978 г.

В ново време, през 1994 г. пак тук, в клуба, проведохме Далчева вечер, като наш гост беше Мария, най-голямата дъщеря.
През юни 2004-а, за стогодишнината от рождението му, подпомогнати от семейството, издадохме „Далчев лист“: с нови сведения за поета и за неговия брат, скулптора Любомир Далчев, който присъства творчески в Русе от по-рано, посредством емблематични за града скулптури - на Съдебната палата и в градинката между библиотеката и музея.

Подготовката за настоящата Далчева вечер започнахме преди близо два месеца, обръщайки се отново към семейството и то излъчи за свой представител Виктория Далчева, свързана с нашия град, по-точно с Телевизионния център, от дългогодишната си работа в Българската национална телевизия - София.
За тема на Вечерта избрахме преводачеството: упражнявано от Атанас Далчев през целия му живот, изначално - заради предразположението към чужди езици и чужди литератури и - по принуда: „... останал без работа (1947 г.), аз трябваше цели пет години да се занимавам само с преводи, за да изхраня семейството си - общо седем гърла. Превеждах денонощно...“
След това идва подадената ръка на Александър Муратов, главния редактор на детското списание „Пламъче“, испанист, с когото създават незаменим преводачески тандем.
А основанието ни тъкмо в Русе да поставим акцент върху преводачеството е наличието на няколко езикови гимназии.
Съобразно профила им с помощта на семейството подбрахме творби от самостоятелните чуждестранни издания на Далчев, излезли поред - на френски, на руски, след това на немски и италиански език, които се изучават в Русе (с отделни книги и творби той е преведен на още десетки езици).
Раздадохме ги на учениците - за прочит тази вечер.
Освен това, отделихме други стихотворения и фрагменти, които те сами да преведат (тук поканихме и възпитаници на Английската гимназия и испанисти от Гимназията за европейски езици).

Искахме словото на Далчев - европеецът в българската литература - поднесено в цялото му езиково разнообразие от учениците на Русе, да бъде нашият поздрав към нова Европа в нелесните й усилия за обединение.

Знаехме, че ги натоварваме много - тях и техните учителите, в края на учебната година. Нека ни простят.
От своя страна, аз се заех да изследвам ранния, най-ранния Далчев.
За основа ми послужиха четири от годишнините на списание „Хиперион“ (1922-25). Това време от живота на Атанас Далчев е най-близко до възрастта на нашите млади участници.

Някои акценти:
Подписката за набиране на абонати огласява: „ В първата си годишнина Хиперион ще даде между другото...“, следват раздели: поезия, антологии - българска, френска, английска, немска, руска, славянска; поеми и драматически творения; нови творения в изкуството; белетристика; критически статии. Стотици имена на прочути автори и произведения.
Отделно отбелязвам името на Николай Гумильов, споменато наред с това на Анна Ахматова.
През следващата 1923 г. в статия, озаглавена „Руската литература след революцията“, авторката Нина Берберова пише от Берлин:
„... Смъртта на Блока бе голяма загуба за руската поезия, както и трагичната кончина на изящния и дълбок Николай Гумилйов.“
А след още една година в списанието се явява неговото стихотворение „Варвари“ в превод на Атанас Далчев. Освен че е запазен духът, усещането се подсилва и чисто технически - с пълнокръвен дактил - в ритъма и римите, белег за рано овладяно поетическо майсторство.
Позволявам си да вметна, свързано с Анна Ахматова: петдесет години по-късно преводачка на руското издание на Атанас Далчев - „Избранное“, 1974, става Мария Петровых - от кръга на Ахматова. Самата Петровых десетилетия наред не издава свои творби, позволено й е само да превежда. Както Далчев.

В книжка 1-2, 1925 г., е поместен разказът „Валкирии“, като имената на автора и преводача - Павел Муратов и Атанас Далчев - са изписани изцяло с главни букви. Авторът, русин по народност, участник в Европейската война, живеещ от 1922 г. в Берлин и Рим, избира немски персонаж, а тема е войната на западния фронт.
Първият белетристичен превод на Далчев прави впечатление, освен с високо хуманното чувство, вложено в него, и с богатия слог, връх на който преводачът ще отбележи с томчето „Безсмъртните мисли на Монтен“, 1941 - от престижната библиотека „Безсмъртни мисли“, която „се издава едновременно в повече от двадесет страни“ и правата й са запазени „в каквато и да е форма, от Longmans Green and Co, U. S. A. за цял свят“.
В „Хиперион“ и в списъците на други книгоиздателства, които списанието редовно помества, неизменно лично място заема Шарл Бодлер (в скоби добавям, обявена е и лекция за него на нашия съгражданин Иван Грозев в Софийския университет, състояла се на 22 декември 1922 г., и можем да предположим, студентът първа година Далчев също я е слушал).

С Бодлер Атанас Далчев свърза и своето посещение в нашия град.
Позволявам си отново да прочета миниатюрата, която той написа. Препоръчвам на младите лингвисти да я преведат - на всички езици тя ще звучи толкова мъдро, както и на български.

Пристанище на шестдесет кораба

Бодлер виждаше същността на поезията в изненадата и новотата. Новото обаче бързо остарява и човек, очаквайки изненадата, свиква с нея. Всичко накрая става литература.
Литературата дебне отблизо поезията и я пропъжда отвсякъде, където тя се опита да се укрие. Поезия най-често не е онова, което носи нейното име. Новото не е там, дето то се търси и произвежда: ето проклятието на новаторството.
И тогава, отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие поезията един неочаквано в някое случайно съвпадение на нещата, в някой факт, например в някое име на град или местност, както това старинно наименование на Русе, което прочита в тамошния музей: Сексагинта приста - Пристанище на шестдесет кораба.

      Йордан Палежев